Според плановете ни за този наш първи ден в Мадрид искахме да посетим Прадо, паркът Ретиро и музеят Рейна София. Затова когато поуморени, но очаровани от видяното напуснахме Прадо, решихме най-напред да се подкрепим и тогава да продължим обиколката си из този очарователен, красив град. Затова пресичаме парка пред музея и влизаме в първото мярнало ни се ресторантче. На първия етаж има не повече от 5-6 маси, избираме една до витрината, която за щастие е свободна. Какъв кеф,а? Похапваш си, а отсреща сред дърветата...Прадо. Поръчваме си меню дел диа, включващо салата или супа, основно и десерт. В цената влиза и хляб, безалкохолно, бира или вино по избор. Цените варират от 10 до 13 евро, което е съвсем прилична цена за туристи "икономична класа" като нас. Носят салатите, пилешкото, свинското, водата /ех, как ми се пийваше една студена биричка в тази жега, но това значи, вместо да покоряваме забележителности, да си направим сиеста като испанците и плановете ни да се провалят, а никой от нас не помисля да проваля дълго обмислян план./ Всъщност след 1-2 дни започнахме да прилагаме испанският опит, защото аз не можех да издържам такива дълги маратони. Не успях да ви кажа, че докато бяхме там термометрите не слезнаха под 25-26 градуса, а в България беше паднал последния сняг. Друго си е Средиземноморието. Ето и оберкелнера в ресторанта - не бях срещала по-гръмогласен, по-шумен, по-артистичен шеф-зала от него. По едно време почна и да пее и това окончателно ни развесели и очарова. И това е духът на Испания. Но време беше да пришпорваме конете за поредния поход. Най-напред минаваме през парк Ретиро, от там покрай забележителната сграда на Министерството на земеделието и се озоваваме до един площад с красив, разпръскващ прохлада фонтан, а срещу нас се червенее гара Аточа. Но ние сме в обратна посока, затова пресичаме улицата и се озоваваме на улица Санта Изабела, където в дъното на малко площадче се извисява музея Рейна София. Тук в ролята на компетен екскурзовод не мога да вляза, но не мога да се стърпя да не изкажа некомпетентното си мнение, на представител на така наречената широка публика. Суета сует.
И така да си дойдем на думата. Обичате ли модерно изкуство? Да, ама не, поне що се отнася до моята бедна дилетантска персона. Когато се подготвях за пътуването ни до Испания, това беше най-трудният въпрос от конспекта. Но аз като една примерна ученичка, твърдо бях решила да се "прежаля" и най-сетне да се изправя очи в очи с това предизвикателство. Старателно изчетох за всички течения в модерното изкуство - кубизъм, сюрреализъм, абстракционизъм и всякакви други изми, както и за художниците творили в тези стилове. Разбирам много добре, че на всеки творец му се иска да остави своя диря в изкуството, ако и това да са неговите халюцинации, сънища /абе, възможно ли е човек да сънува такива шантави сънища и при това цветни?!/, въображаеми пейзажи, нямащи нищо общо с действителността, ама чак такова развихрено въображение и такова неистово съчетаване на цветове и форми? Твърдят, че достигайки пълно отрицание на класическите норми за красота, постигат хармония чрез техните странни геометрични форми, невероятни същества, тела и предмети. Ами да видим. И ето ни сега пред фасадата на музея. Сградата е построена през 1781 година от Франсиско Сабатини и е предвидена за болница. Едва в края на ХХ век е извършена мащабна реконструкция, включваща и два остъклени външни асансьора. Добре, че бяха те, иначе кой знае дали бих се престрашила да стигна до ІV етаж. Официалното откриване става през 1992 г. и е кръстена на името на кралица София. Влизаме, показваме комбинираният си билет и след щателна проверка /да де, ама ние като истински хулигани си взехме фотоапарата/, оставяме чантите си на гардероб и започваме огледа на тази тера инкогнита. Първо откриваме малкият вътрешен двор/патио/, потънал в зеленина и ето първият ни челен удар със скулптурната творба на Жоан Миро, която е нещо.....като нищо на света. Започнах да гадая що е това - куче, крава, жена в еротична поза!? Не намерих отговор и побързах да я заснема /никога до сега не съм си позволявала да върша това в музей или галерия, затова да ме извинят почитателите на Миро/. Та как се казва творбата?!
Постоянната изложба започва от втория етаж със секцията, показваща творбите на испански и други художници от края на 19 и началото на 20 век. Тук са творбите на Хуан Грис, Дали, Миро, Пикасо. Екстравагантният Салвадор Дали е казал:"Нещо или е лесно или е невъзможно". И аз се убедих, разглеждайки неговите "ДНК араби", "Максимална скорост на Рафаелова Мадона", "Меланхолия" и всяка друга картина, докато обикаляхме залите, че за мен модерното изкуство е нещо невъзможно. Ето заставаме пред картината на Хуан Грис "Цигулка и китара". Преди да прочета името й помислих, че гледам дулата на два автомата, а то какво било. Не, наистина не мога да разбера какво красиво и понятно има в портрета на жена, на която едното око и едната гърда почти са си разменили местата. Повече не смея да коментирам, за да не си навлека гнева на някой естет и да не ви падна съвсем в очите. Някъде по средата е залата, в която се намира "Гуерника" на Пикасо, поставена зад стъкло с оловно покритие. Но преди да попаднем там, минаваме през една по-малка зала, в която има множество ескизи, които е рисувал Пикасо, за отделните части на картината -умрелият кон, виещата от болка по загубата на детето си майка, главата на войника, бикът. И ето ни пред монументалната икона на испанското модерно изкуство. Да,шокиращата нечовешки раззината уста на покрусената жена, конят, бикът, войникът - всички тези символи са наистина един гневен вик срещу войната, срещу насилието и са вълнуващо красиви в своята грозота и най-вече понятни с вложените в нея чувства, дори и за непосветените като мен. А едно гадно гласче ми нашепва, дали аджеба щях да разбера за какво става дума, ако не знаех историята за създаването й. Поводът е бомбардираното от немски самолети, баско градче Гуерника по молба на Франко, през Гражданската война - това го знаеше всеки комсомолец в нашата страна и цялото прогресивно човечество. Така ни учеха някога. Пикасо не успява да види картината си в Испания, защото тя е върната 6 години след смъртта на Франко, когато художникът вече е починал. Но да продължим самоотвержено напред. Нагледахме се и на колажи с изрезки от в."Правда" с червеноармейци , които самоотвержено ни гледат от първа страница. Мога да отговоря защо ама няма време и място. Въпреки всички противоречиви чувства, които изпитвах докато обикаляхме залите, трябва все пак да призная, че имаше и картини, които истински ме радваха с веселите си, искрящи багри, като тези рисувани в стил фовизъм, заради причудливите теменужени или червени коне например, но все пак коне. Всъщност тук имаше ли фовисти или бяха в Тисен? А и в картините на сюрреалистите има ярки изблици на багри, само да не бяха тези причудливи форми и фигури. Но те пък нямаше да са това, което са. Вижте какво е казал Миро:"Трудно ми е да говоря за моята живопис, понеже тя е винаги родена в едно халюцинационно състояние, предизвикано от някакъв обективен или субективен шок, за който аз съм напълно неотговорен". Както се казва коментарът е излишен. Ба, питайте изкуствоведите и критиците що книги са изписали, да ни обясняват какво е искал да каже чрез творбите си. На бас, че и него са изненадвали с тълкованията си. А аз само ще кажа, че наистина само една крачка дели гения от лудостта. На четвъртия етаж са творбите на испански и европейски творци след войната и до наши дни. Тук е вече поп-арта, минимализма, и др.изми. Казват, че една от най-ценните е "Лежаща фигура" на англичанина Франсис Бейкън, той самият английската икона в модерното изкуство, баския скулптор абстракционист Чилида, каталунския сюрреалист Антони Тапиес. Еле пък неговите картини какви са?! И скулптурните творби и те са невероятна фантастика от различни материали. С една дума идете и вижте, дори да не обичате модерно изкуство или заради това. Защото ако ви заинтригува, озадачи, провокира, изкуши, възмути, срази, зашееееееемети е изпълнило предназначението си. А аз ако имам щастието отново да отида във Венеция, може би тогава няма да подмина галерия Гугенхайм. И накрая ще кажа и аз като стареца от картината на Гоя - още се уча!
И си мислите, че така е завършил денят ни? От музея пеш до нашата улица Хорталеза, а тя е перпендикулярна на Гранд Виа, за да усетим духът на Мадрид. Има няма няколко километра. Добираме се някак си до едно ресторантче на нашата улица и там обаче с менюто аз си поръчах испанско червено вино, после 1-2 часа късна сиеста и към 22 часа като истински мадридчани поемаме към Calle Mayor.Лека нощ
